Нещо се промени в нашата връзка. От доста време насам усещах, как лека полека се променяш. С всеки ден ставаше все по отчуждена от мен, от нас, от живота ни. Спря постоянно да питаш "Кога ще се видим?", спря да ме прегращаш, спря дори да ме целуваш.
     Беше ми ясно, че нещо лошо става и затова се подготвих или поне така смятах преди да се случи всичко това. Знаех, че трябва да скъсаме, но когато ти изрече тези думи сякаш за първи път го осъзнах напълно. Ходихме толкова много време, че си мислех, че съм те опознал, но тепърва щях да разбера, че това е била една голяма заблуда.       
     След месеците прекарани заедно и милионите повтаряния на думите "Обичам те", "Само твой/я съм", "Липсваш ми" и т.н. нещо се случи. Нали знаете как се лепят плакати по улиците - всеки лепи върху другия и те бавно се напластяват докато накрая дебелия пласт хартия не поддаде и не се отлепи целия. Това се случи и с нас. От толкова любовни думи сякаш ние претрупахме сърцата и душите си и те поддадоха под тази огромна тежест.
     Неисках да приема, че от утре теб вече няма да те има. Неисках да приема, че вече не те е грижа за мен, че вече неискаш да страдаме и да се радваме заедно.
     Исках да остана до теб. До теб? Та това не беше ти. Отказах да приема, че това си ти, неможе да си ти, трябва да е някой друг. Молех се да чуя, че това не  си ти. Молех се да чуя, че тов ае бил някой друг. Молех се да ме излъжеш ако трябва. По-добре да живея в една лъжа, отколкото да приема тази студена истина.
      Сърцето ми постоянно ми казваше: "Спри я! Не я оставяй да си отиде! Хвани ръката и и не я пускай!Направи го! Не стой така безучастно гледайки как животът ти се срива. Не го прави! Погледни се! Нима мислиш, че го заслужаваш?".
       След което се обаждаше друг глас някаде из главата ми, който казваше: "Да, заслужаваш го! Ти сам разреши на нещата да стигнат дотук. Ти стоеше и гледаше безразлично всичко толкова време. Ако има виновен, то това си само ти!". Този глас звучеше толкова искренно болезнено, че ме накара да спра да протягам ръка към теб. Той имаше право, че трябва да те оставя да се скиташ в този свят, защото ти най-много от всички други заслужаваш да намериш щастието.
       Ти беше моята позната непозната. Беше и не беше моето момиче. Въпреки непознатата, която срещнах да не беше ти. Аз знаех, че ти се криеш някъде вътре, дълбоко свила се в своята защитна обвивка. Усетих те и затова те оставих да се опиташ да бъдеш щастлива. А и нали знаеш, че ако обичаш истински нещо, трябва да го пуснеш на свобода, и ако то се върне значи и то те обича. Това дали, че се върнеш в момента няма значение. Важното е, че и в двата случая, ще бъдеш щастлива.
       Нека си щастливо, цвете мое. Заслужаваш го!

Истинско.Няма я болката, къде е ?!Ти си щастлив, ако и тя е щастлива!Жертваш се, но не си жертва:)